Обитателят на времето

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/5 (0 votes cast)

Аз живея в тъканта на времето! Времето няма тъкан ще кажете вие, но не сте прави. Можете да докоснете тъканта на времето. Можете дори да я разкъсате. Да смените местата на две парчета и така да промените самото време. Ще кажете че това е невъзможно. Но пак грешите. Защото ако беше невъзможно аз също нямаше да мога да го правя. Май забравих да се представя. Всъщност, името ми няма значение и без това ще го забравите. Искате да знаете кой съм аз? Аз съм обитателят на Времето. Аз живея в тъканта на времето, грижа се за нея да не се разкъса и времето да спре. И понякога пътувам…

Време… Време има винаги и за всичко. Но понякога то не стига. Понякога ми се иска да разкъсам тъканта и да спра времето в един специален момент. Но ме е страх че те отново ще дойдат.

Май забравих да спомена че не съм сам. Забелязах ги няколко години след като се вмъкнах във времето. Всъщност забелязах е пресилено казано, по-правилно е да кажа че ги чух. Никога не успях да видя никой от тях, но ги слушам как разговарят по между си на неразбираемият си език. Те никога не се интересуваха от мен. Предполагам че гледаха на мен като на паразит някак си вмъкнал се в тяхното скъпоценно време. Не ги интересуваше какво правя до момента в който се опитах да спра времето.

Предимството да си сред тъканта е това че можеш да наблюдаваш. Събития които са се случили, настоящи събития и понякога бъдещи. В повечето време бъдещето е обгърнато от гъста сивкава мъгла, която понякога се разсейва разкривайки ми възможното бъдеще. В едно от тези видения я срещнах.

Стоеше в някакъв бар и разговаряше с някого. Не успях да го видя, защото лицето му, както и на всички други бе обвито в мъгла. Виждах само нейното красиво лице. Тя говореше и се смееше. Нежният и ангелски глас достигаше до дълбините на душата ми обръщайки я с чувство което никога не бях изпитвал досега. Стоях там и не можех да помръдна нито да откъсна погледа си от нея.

Тогава мъглата започна да се сгъстява отново. И образът и бавно да потъва в нея. Изкрещях. Опитах се да разсея мъглата, да разкъсам тъканта, да оставя този миг от времето във вечността. И тогава чух гласовете им, усетих присъствието им – толкова близко до мен както никога преди. Усещах как ме прегръщат и ме дърпат назад, далече от изчезващия и образ. Крещях и плачех. Молех ги да ме оставят, но те бяха непреклонни. Накрая лицето и изчезна напълно размивайки се в сивкавата мъгла и те ме пуснаха. Останах там, превит на две и плачещ.

От тогава те ме наблюдават. Страх ги е че мога отново да се опитам да разруша тъканта на времето за да я запазя за себе си във вечността.
А аз продължавам да я търся. Обикалям из времето надявайки се да я зърна пак.
А вие, виждали ли сте я?

За melkor

Дългогодишен UNIX/Linux потребител. В момента работи като Senior UNIX Administrator в HP GDBC.
Публикувано в Творчески проблясъци. Постоянна връзка.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.